ОБУВКИТЕ

Обувката е важна част от облеклото на човек. Те са много и разнообразни според сезона, случая, традициите - джапанки, мокасини, ботуши, маратонки, сандали и други. Основните материали, от които се изработват са гума, кожа, дърво, пластмаса и плат.

Най-старите известни обувки датират от около 8000 до 7000 г. пр. Хр. и са открити в Орегон, САЩ през 1938. Тъй като материалите, от които са изработвани обувките, са твърде нетрайни, за археолозите е изключително трудно да определят кога всъщност е започнала употребата им.

Биоантропологът Ерик Тринкас счита, че използването на обувки започва в периода около 40 000 и 26 000 год. пр. Хр. като за доказателство привежда изследвания показващи, че дебелината на кокалите на пръстите на краката (без палеца) намалява през този период в сравнение с предишните епохи, което според него е обусловено от разликата в ходенето с боси и обути крака.

Сандалите - вчера и днес

Думата за "сандали" не е гръцка, но се свързва с времената на Стара Гърция. Още през Ледената епоха хората са носели животински кожи. Груби обувки са ги защитавали от камъни и тръни през каменната ера.

Скални рисунки свидетелстват за първите хора, носели животински кожи около стъпалата си. Дизайнът им е бил едновременно прост и практичен. Ремъците, прикрепяни към твърдата подметка са за защита.

В древен Египет сандалите са били изработвани от папирус и палмови листа. Дървени сандали са правени в Индия, а в Китай и Япония е използвана оризова слама.

И индианците са носели гумени ботуши

Предшественици на гумените ботуши били галошите, а тяхната история тръгва от много далечното минало. Испанските колонизатори видели как индианците си потопяват краката в сок от каучуково дърво хевея и чакат върху тях да се образува непромокаема коричка.


Трябвало да минат обаче почти петстотин години, докато хората осъзнаят полезността на гумените обувки и започнат промишленото им производство. Това станало чак през XIX век. На 12 февруари 1831 година галошите за първи път били пуснати по магазините - в Бостън. Скоро се появили и гумените ботуши.

А как е днес? Най-модните марки сега пускат гумени ботуши и дори ги обявяват за хит на сезона. При това те никак не са евтини - повече от двеста долара за чифт, и отгоре на всичко се радват на огромно търсене. Произвеждат се разноцветни ботуши за тийнейджърки. За най-ревностните "модаджийки" пък се предлагат гумени ботуши с токове и с платформи. В студено време може да се обуят ботуши с кожена подплата

Маратонката – хит за поколения

Обувката на ХХ век – това е тя – маратонката, носят я млади и стари, кинозвезди и мениджъри, тийнейджъри и моделиери.

Названието на спортнита обувка е свързано с историческата битка между атиняни и персийци през 490 г. пр. Хр. в Маратонската равнина, разположена в източната част на областта Итака.
След победата на Маратон радостта и възбудата сред елините била толкова силна, че един от воините пробягал разстоянието от Маратон до агората на Атина, за да донесе новината на съгражданите си. Когато стигнал на площада, у него били останали сили само за да извика: “Радвайте се, атиняни, ние победихме!”, след което издъхнал.

В негова чест на олимпийските състезания е въведена дисциплината “маратонско бягане” от 42 км и 195 м – точно толкова, колкото е разсточнието от Маратонското поле до атинския площад.
Днес най-използваната обувка се нарича маратонка.

„Шити ли са тези обувки?”

Основната разлика от преди и сега е, че има много и различни материали за направа на обувките. В днешно време почти не се произвеждат кожени обувки.

А и в миналото е имало проблеми – основно заради навлизането на новите технологии – например залепването.

Залепването на обувките в България започва около 1950 г. До тогава е имало само ковани и шити обувки, а в последствие само военните обувки продължават да се правят ковани.

Дядовците ни са носили обувки по двадесет години, защото са били ковани и шити, така че никога да не се късат. Но това не съответства на изискванията на днешната търговия – нали трябва да има оборот.

Често клиентите питат: „Шити ли са тези обувки?” Няма как да са шити, защото технологията на дамската обувка не позволява шиене. Но ако се спазва технологията по залепването, обувката е много здрава.

В миналото материалите са били по-груби, по-дебели, по-твърди. Сега те са обработени да бъдат податливи и в същото време стегнати и здрави.

Ковани обувки



От средата на 19 век по нашите земи се появяват по-различен тип обувки – по-здрави и по-яки. Кованите обувки.

Първо се появяват калеврите, които били предпочитан сватбен дар и елемент от празничното облекло на жената. Те са с дълбоко деколте и широк нисък ток, с подметки от гьон, ковани с клечки, гвоздеи, с налчета и петала.

В края на века по-голяма популярност имат кондурите – твърди, ковани (шити) половинки, изработени от специализирани майстори - кондурджии. Обувките били изработвани от кожа, с твърд бокс, с дебела подметка от гьон, подковани с клечки (гвоздеи), допълнително наковани с куки, налчета, обковани с пулове. За задържане се използвали каишки (ремък) или копче отзад. Обикновено на цвят били черни, но се правели и винени и червени. Те имали една немаловажна особеност – изискването да издават специфичен звук при носене – “силно да тропат”, “да скърцат”, “трябва да пищят”.

Най-ценени били габровските кондури – равнопоставени по качество на известните панагюрски цървули и одрински чехли.

Кой какво обува и защо?

Въпрос като въпрос, но... През нашето средновековие не всяка жена е имала право да носи обувки. Омъжената жена задължително обувала на всеки празник кожените обувки, подарени й за сватбата.
За разлика от нея момите нямали право на обувки, дори на лазарските празници заемали дрехи и чехли от булките. А на хорото в повечето случаи били боси.

Малките деца и възрастните жени се движели с по-старите по вид текстилни обувки – децата с калцунки и терлички, стариците със сватбените си обувки.

Вкъщи обикновено българката обувала подобни на чехлите дървените налъми, (тур. nalin от арабски – дървени чехли само от ходило и каишка), които били много удобни и практични – “за вкъщи през зимата за моми и жени”, заимствани от града. При движение се получавало специфично потропване и на много места са познати като лапатарци.

По нашите земи най-малко се носели турските емении – били с език и каишка около глезена, с малък ток като на кожените ниски пантофи.

Пантофите (нем. Pantoffel от итал. pantofola) са също много използвани домашни обувки от българската жена – евтини и леки.

Наличието на обувки върху краката на жената означавало, че е омъжена. Всяка промяна от установения ред се отбелязвало със сваляне на обувките. Затова пристаналата мома, както и младоженецът, отивали на венчавката боси.

Интересно е какво ставало, ако се окажело, че булката не е непорочна – целият неин род също събували обувките си (дар за сватбата) и побягвали.

Така че най-ясният знак за омъжената жена остават нейните сватбени обувки.

"Основателят" на пазара за сватбени обувки Стюарт Вайцман е на 65 години, но все още е един от фаворитите в полето на модата.

Още от средата на 80-те години той успява да прави по 800 чифта обувки на година.

Могат да се видят както кецове, така и официални обувки, направени от неговите фабрики, които са в Испания. Стюарт Вайцман е също така „основателят“ на пазара за сватбени обувки.

Негова слабост са експериментите и той си позволява да използва корк, винил, хром, брокат и бамбук. Не по-малко интересни са моделите със злато, диаманти и рубини.

Изкушаващи и опасни - обувките с високи токчета


Историята за появата на високите токове в гардероба на жените започва от преди повече от 5-6 века, по времето на грандиозни светски събития като сватбата на Катерина Медичи през 1533 година или екзекуцията на Мария Антоанета през 1793 г.

Друга информация сочи, че появата им отива далеч по-назад от времето на Медичите и Френската революция и стига чак до древен Египет.

Обувките на висок ток днес все още диктуват в женския свят. Те са символ на сексапил, дързост и красота и са плод на не една мръсна фантазия. Жената с обувки на висок ток днес е модерна, заета и забързана и може би точно това я прави толкова очарователна.

Носенето на токчета е свързано и с нотка самоувереност и добро самочувствие. Открай време, няма актриса или певица, която да не ходи предимно на високи токове.

От Мерилин Монро, до хубавата жена Джулия Робъртс, високите токове са задължителен аксесоар за богатите и известни дами, които винаги трябва да изглеждат красиви и непоколебими и не на последно място много секси.

Jimmy Choo - този лондонски дизайнер лесно може да се разпознае по стила си, в който се усеща Изтока, и по-специално Малайзия.














Марката е създадена в средата на 90-те и филмовата индустрия я превръща в международен стандарт. „Сексът и градът“ и „Дяволът носи Прада“ са само някои от заглавията.

Като стана въпрос за "Сексът и градът", не може да подминем биографията на Маноло Бланик. Името му се споменаваше във всеки епизод на сериала.
Първо кучешка лапа била обута в ''Маноло Бланик''В края на ноември световноизвестният дизайнер на обувки Маноло Бланик ще навърши 66 години. По този повод той обещава да организира банкет, на който ще покани десетките хиляди работници и служители, трудещи се в неговите фабрики.Кралят на токчето-карфица е роден в банановата плантация на баща му – чех и майка му – испанка, на Канарските острови, в градчето Санта Круз. Малкият Маноло бил много палав и единственият начин да бъде озаптен са илюстрираните книжки, които по интересен начин го насочват към... обувките.В един дъждовен ден бавачката му прочита историята за клетата костенурка Дана, която едва-едва кретала и поради това се наложило да й направят специални обувки. На другия ден Маноло изчезва и се появява привечер ни лук ял, ни лук мирисал и гордо съобщил: ''Пимс (домашното им куче) го болеше лапичката и му направих обувчица, сега вече може да ходи.''
Изумените родители видели, че наистина върху предната лапа на кучето имало обувчица (от марля, вата и памучни парцали). След време с патъци ''Маноло'' се сдобили и котката им Сеньора и маймунката Жаки.Отначало родителите не обръщат внимание на пристрастеността на детето към обувките, но един ден научават от учителката на 9-годишния им син, че Бланик-младши не се интересува от четмото и писмото. Той киснел с часове при Хоакин – един от най-големите майстори на еспадрили в Санта Крус.
Реакцията на бащата е светкавична: ''След една седмица заминаваш за Мадрид, ще учиш в католически колеж и ще живееш в пансиона към него, както приляга на момче с твоя призход''. Майката също е безапелационна: ''После трябва да завършиш право и да станеш юрист като дядо си''Съдбата на знаменития дизайнер на обувки Маноло Бланик обаче си знаела работата. В началото на 1954 г. семейството продава плантацията на Канарските острови и се мести в Женева, а младежът напуска омразния колеж и заминава с родителите си.Завършва гимназия и постъпва в Женевския университет, където изучава право и литература. Но това бързо му омръзва и заминава за Париж, където се записва във факултета по изкуствата към школата на Лувъра.''Дотук бяха вашите претенции, сега ще живея както искам'', заявява младежът. В свободното си време работи като продавач в моден бутик. След няколко месеца собственикът на лондонския магазин ''Запанта'' го кани при себе си – зърнал огънчето в очите и хъса на Маноло да изработва уникални обувки.През 1973 г. Бланик-младши слага портфолиото с ескизите си в куфара, качва се на самолета и се озовава в Ню Йорк. Там обикаля модните списания и показва своите работи на главните им редактори. ''Парашутът му се отворя'' при Даяна Врийланд, шефката на ''Вог''. Набитото й око веднага оценява таланта на Маноло. ''Концентрирайте се върху симпатичните малки неща за краката'', съветва го тя.След една година младият мъж създава първата си колекция обувки. Тя е предназначена за дизайнера Ози Кларк. По същото време в Лондон открива първия си бутик. Така се завърта машината ''Маноло Бланик'', която работи безотказно до днес.